"Записки на един луд" ...
"Записки на един луд"...гостуват на сцената на театър "Възраждане".. На 23.02.2008г. на сцената на театър "Възраждане",имахме възможноста да гледаме "Записки на един луд" моноспектакъл на Христофор Недков-прекрасна сценична реализация на великия Гоголев текст "Записките на един луд".Представлението е създадено 2007г. като независим театрален проект с подкрепата на Община Стара Загора и Регионален Исторически Музей-Стара Загора.
Къде е границата на лудостта?
Йоанна Спасова-Дикова
„От къде ти хрумна да играеш Поприщин?...„Записки на един луд”? Гогол? Безумна идея.” Бина Харалампиева, режисьор....
„Всеки актьор си има роля, за която мечтае.Аз имам вече сбъдната мечта!”
Христофор Недков, актьор....
Малкият човек. Гогол. 1835. Записки на един луд. 3-ти октомври - начало на записките. 349-ти февруари - край на записиските. Сега сме 2008. 30-ти февруари или 86-ти мартомври? Важни ли са датите, годините? Каква е разликата между вековете. Между ХІХ и ХХІ век? Между хората и тяхното мислене? Ако се заслушаме в текста на Гогол - тя е минимална. В цифри и в думи се оказва нулева. И днес да си генерал не е без значение. И сега на тях се пада всичко най-хубаво на света. Защо едни са обречени да са чиновници, макар и образовани, а други са началник-отдели и директори? Защо едни са нелепи и сиви грозници, а други красиви камер-юнкери? Защо любовтта с прекрасна девойка, когато си незабележим и обикновен се оказва невъзможна? Защо едни се раждат крале, а други само ако си го помислят ги обявяват за луди? Къде е границата на лудостта? Казват, че е близка с гениалността. Гогол е гений. Достоевски – също. Той твърди, че всички са излезли от Гоголевия шинел (в това число и той самият). Всъщност най-често лудият и геният си остават неразбрани от своите съвременици. Нищо не гарантира, че ще бъдат разбрани и след това... Фори – актьорът Христофор Недков – един от театралните безумци и фанатици, един от редниците на българския театър. Поредният моноспектакъл. Днес актьорите ги избират за роли. Провеждат се кастинги. Рядко актьорът има шанс да избере своята роля. А дали ролята сама не търси актьора и не го избира? Мисля, че в този случай актьор и роля са се намерили. Актьорът е яхнал коня. Сам юнак на коня... Този път обаче очевидно юнакът не е искал да е сам. Мечтал, мечтал, търсил, търсил и накрая намерил прекрасен женски екип, който да осъществи мечтите му: Бина Харалампиева – постановчик, Лиляна Байлова – режисьор, Теодора Лазарова – художник, Веселина Драголова-Данаилова – музика. Има и един мъж за разнообразие Валерий Кондратцев - пластика. Спектакълът не е експериментален. Нито постмодерен, нито постдраматичен или прочие. Той си е най-обикновен. Нормален, съвсем функционален, даже битов декор: бюро, стол, етажерка за бумаги, плъзгаща се полу-прозрачна офис-врата. Музиката: част от цялото, ритмизираща. Всъщност спектакълът е изграден като една стегната музикална партитура, което е заслуга на целия екип. По-нататък остават актьорът и текстът. Отчетливо до публиката достига всяка дума като смисъл и подтекст. Дори е учудващо, че познатите фрази от добрата стара класика без особена интервенция, прекрояване, адаптация, заместване, съкращения, корекции зазвучават толкова съвременно. Гоголевият текст наистина кънти. Изпълнителските хватки, театралността остават на заден план. Естественост, непосредственост в присъствието е формулата на режисьорската интерпретация и на актьорската игра. Един особен вид стремеж за подреждане на Гоголевия хаос. Може би затова публиката реагира най-вече на фразите, на смисъла на текста, отвъд неговата привидна абсурдност. Въпреки че постановката има известна образователно-словесна насоченост, тя в никакъв случай не е литературна и рамкирана от реторичната традиционалност. Спектакълът разчита на актьорската вътрешна енергия, катализатор на нашите усещания, на онази неуловима връзка между актьор и зрител, която може да доведе до взрив от емоции, до смях и сълзи от двете страни на рампата. Не винаги. Понякога. Колкото – толкова. Именно в тази простичък обмен е и магията на представлението. В преодоляването на тежестта от натрупванията. От предишни прочити, постановки, изпълнения. Без комплекси. Нито комедия, нито трагедия. Къде е границата между нормалността и лудостта? Как става преходът? Абсурден ли е Гогол? Та това може да се случи всеки ден. С всекиго. И с мен и с теб и с всеки един от нас. Никой не е застрахован срещу подлудяване. C’est la vie.
"Записки на един луд"...гостуват на сцената на театър "Възраждане".. На 23.02.2008г. на сцената на театър "Възраждане",имахме възможноста да гледаме "Записки на един луд" моноспектакъл на Христофор Недков-прекрасна сценична реализация на великия Гоголев текст "Записките на един луд".Представлението е създадено 2007г. като независим театрален проект с подкрепата на Община Стара Загора и Регионален Исторически Музей-Стара Загора.
Къде е границата на лудостта?
Йоанна Спасова-Дикова
„От къде ти хрумна да играеш Поприщин?...„Записки на един луд”? Гогол? Безумна идея.” Бина Харалампиева, режисьор....
„Всеки актьор си има роля, за която мечтае.Аз имам вече сбъдната мечта!”
Христофор Недков, актьор....
Малкият човек. Гогол. 1835. Записки на един луд. 3-ти октомври - начало на записките. 349-ти февруари - край на записиските. Сега сме 2008. 30-ти февруари или 86-ти мартомври? Важни ли са датите, годините? Каква е разликата между вековете. Между ХІХ и ХХІ век? Между хората и тяхното мислене? Ако се заслушаме в текста на Гогол - тя е минимална. В цифри и в думи се оказва нулева. И днес да си генерал не е без значение. И сега на тях се пада всичко най-хубаво на света. Защо едни са обречени да са чиновници, макар и образовани, а други са началник-отдели и директори? Защо едни са нелепи и сиви грозници, а други красиви камер-юнкери? Защо любовтта с прекрасна девойка, когато си незабележим и обикновен се оказва невъзможна? Защо едни се раждат крале, а други само ако си го помислят ги обявяват за луди? Къде е границата на лудостта? Казват, че е близка с гениалността. Гогол е гений. Достоевски – също. Той твърди, че всички са излезли от Гоголевия шинел (в това число и той самият). Всъщност най-често лудият и геният си остават неразбрани от своите съвременици. Нищо не гарантира, че ще бъдат разбрани и след това... Фори – актьорът Христофор Недков – един от театралните безумци и фанатици, един от редниците на българския театър. Поредният моноспектакъл. Днес актьорите ги избират за роли. Провеждат се кастинги. Рядко актьорът има шанс да избере своята роля. А дали ролята сама не търси актьора и не го избира? Мисля, че в този случай актьор и роля са се намерили. Актьорът е яхнал коня. Сам юнак на коня... Този път обаче очевидно юнакът не е искал да е сам. Мечтал, мечтал, търсил, търсил и накрая намерил прекрасен женски екип, който да осъществи мечтите му: Бина Харалампиева – постановчик, Лиляна Байлова – режисьор, Теодора Лазарова – художник, Веселина Драголова-Данаилова – музика. Има и един мъж за разнообразие Валерий Кондратцев - пластика. Спектакълът не е експериментален. Нито постмодерен, нито постдраматичен или прочие. Той си е най-обикновен. Нормален, съвсем функционален, даже битов декор: бюро, стол, етажерка за бумаги, плъзгаща се полу-прозрачна офис-врата. Музиката: част от цялото, ритмизираща. Всъщност спектакълът е изграден като една стегната музикална партитура, което е заслуга на целия екип. По-нататък остават актьорът и текстът. Отчетливо до публиката достига всяка дума като смисъл и подтекст. Дори е учудващо, че познатите фрази от добрата стара класика без особена интервенция, прекрояване, адаптация, заместване, съкращения, корекции зазвучават толкова съвременно. Гоголевият текст наистина кънти. Изпълнителските хватки, театралността остават на заден план. Естественост, непосредственост в присъствието е формулата на режисьорската интерпретация и на актьорската игра. Един особен вид стремеж за подреждане на Гоголевия хаос. Може би затова публиката реагира най-вече на фразите, на смисъла на текста, отвъд неговата привидна абсурдност. Въпреки че постановката има известна образователно-словесна насоченост, тя в никакъв случай не е литературна и рамкирана от реторичната традиционалност. Спектакълът разчита на актьорската вътрешна енергия, катализатор на нашите усещания, на онази неуловима връзка между актьор и зрител, която може да доведе до взрив от емоции, до смях и сълзи от двете страни на рампата. Не винаги. Понякога. Колкото – толкова. Именно в тази простичък обмен е и магията на представлението. В преодоляването на тежестта от натрупванията. От предишни прочити, постановки, изпълнения. Без комплекси. Нито комедия, нито трагедия. Къде е границата между нормалността и лудостта? Как става преходът? Абсурден ли е Гогол? Та това може да се случи всеки ден. С всекиго. И с мен и с теб и с всеки един от нас. Никой не е застрахован срещу подлудяване. C’est la vie.
